-    Приготвила съм си два вида въпроси – тъмни и

-    Приготвила съм си два типа въпроси – тъмни и светли. Ще отговориш ли и на тъмните?
-    Разбира се. Вярвам в равновесието – там светлината и тъмнината са поравно.

-    Вярваш ли, че дяволът съществува?
-    Не. Той е небивалица на религиите. А те са измислени от хора за хора. Човекът е основал и дявола, и Бога по собствен облик и сходство.

-    Как ще отговориш на изказванията, че козелът в „ Стопанката на Господ ” е демонски облик?
-    Кратко. Вече близо седем години душата на Магда Богданова е извънредно горда, че е вбесила толкоз оглупял народ. И с душите на Рада и на Сабрие зорко бдят заниманието да не свършва. 

-    С кои въпроси да стартира? С тъмните или светлите?
-    Че ти не стартира ли към този момент?

-    Само загрявах.
-    А, това е хубаво! Да стартираме с тъмните въпроси, несъмнено. Нали приказката би трябвало да има благополучен край?

-    Кое в действителност породи вълната от неприязън, която се изсипа върху „ Стопанката на Господ ”, първата ти книга?
-    Това си е в действителност мрачен въпрос. Защото отговорът визира онази най-тъмна част от човещината, която рядко посочвам и стартира също със „ з ”. Не желая да й отделяме време. Предпочитам да я назовавам „ огромното самопризнание на тъжните хора ”.

-    Само завистта ли беше повода?
-    В никакъв случай. Тя е малък червей, който не оцелява толкоз дълго макар многочисленото си разделяне. Основната причина е една и съм я повтаряла доста пъти. Успехът на самоиздаващ се създател е непростимо закононарушение против системата. Тя би претърпяла големи загуби, в случай че на създателите им хрумне, че могат да се самоиздават и посмеят да го създадат. Отдавна всеки мислещ човек, прочел книгата ми, разбра с какви принадлежности си послужи системата, с цел да отвърне на удара. Инструментите за целеустремено и дълготрайно оклеветяване обаче към този момент са прекомерно забележими и омръзнаха на доста хора.



-    Тъй като плагиатството е закононарушение, а те упрекнаха и в това, имаше ли някакви юридически стъпки против теб?
-    Не, несъмнено. Всъщност в последно време обвиняванията в плагиатство са доста съвременни и има задоволително литературни специалисти, привлечени от адвокатски адвокатски фирми, които могат да потвърдят сходен жанр закононарушение, в случай че в действителност е осъществено. В моя случай това, че един човек написа публикация в електронна медия и постави в сравнителна таблица думи от „ Стопанката ” против думи на популярен етнолог като Димитър Маринов, не означаваше безусловно нищо. Всяко издателство, притежаващо права, е наясно, че обвиняване в плагиатство, основано на такова „ доказателство ”, е неуместно и даже не би влезнало в съда. Особено когато се отнася за национална памет.

Всъщност онази публикация потвърди това, което непрекъснато настоявам - че в случай че един човек в днешно време може да преживее или чуе за свещенодействие, записано преди повече от 100 години, то тази памет в действителност е жива! И това е прелестно!

А изказванията, че нещо може да е небивалица в художествена литература, са прочувствено наивни. „ Непознатото ” в някои обреди, разказани в „ Стопанката ”, (ако въобще има такова), потвърждава, че като всяко живо създание паметта се развива, трансформира и има прелестни неща, които чакат да бъдат открити и да заживеят нов живот.

Както и стана. Хората припознаха и съживиха доста от обредите, тъй като чуха думи, които извират от дълбините на личната им памет, думи, които им донесоха доста топлота.
-    И въпреки всичко, заболя ли те?
-    Заболя ме. Не поради обвиняванията. Очаквах всякаква мръсна игра и дръзвам да настоявам, че бях готова. Заболя ме, тъй като си дадох сметка за голямата мощност на системата, която имаше какво да губи. Когато онази публикация беше поръчана, никой не целеше правосъдно обвиняване, не им беше нужно. Нужна им беше чернилката. И тъй като доста добре познават народопсихологията, заложиха на нея. Резултатът е, че доста създатели, които желаят да се самоиздават и бяха въодушевени от триумфа ми, се уплашиха. Защото не всеки би могъл да понесе подобен удар.

-    Какъв е резултатът за теб?
-    Той е явен.

Към днешна дата „ Стопанката на Господ ” продължава да е най-продаваната книга от трийсет години насам. Неслучайно никое от издателствата не разгласява тиражи, по тази причина хората в България са безусловно заблудени в тази посока. Но това е друга тематика, засягаща тъмната страна на бизнеса с книги. Все упрекват народа, че бил малоумен, злорад и озлобен. Аз пък мисля друго. Жестоко го подценяват.

Българинът си има своите тресчици за дялане, само че има непогрешим нюх за почтена игра. Когато в една книга има толкоз любов и респект към родното, а създателят има задоволително храброст да ги отстоява, никоя чернилка не може да спре пътя й.
-    С какво е друга „ Зарана ” от „ Стопанката на Господ ”?
-    Различна е по метода, по който е зачената. „ Стопанката ” е плод на персоналното ми възприятие за дълг. В нея са предишното и мъдростта. „ Зарана ” е плод на пристрастеността ми. В нея са бъдещето и вярата за смяна. И Силата, с която смяната ще се сбъдне!

-    Ти ли си Райна?
-    Да. Докато описвам приказката на части от живота си. Мъжът ми и синът ми знаят доста добре, че постоянно съм била баснословен воин.

-    Какво искаш да кажеш?
-    Това, което споделям. От дребна животът ми постоянно е бил приказка. Когато описвам какво ми се случва в най-простото ми всекидневие, постоянно хората не могат да повярват.  Ако попиташ мъжа ми дали разказаното в „ Зарана ” е истина, той ще ти отговори, че истината е надалеч по-невероятна. Питай го!

-    А синът ти?
-    Синът ми може би ме познава най-добре. Преди две години на Коледа ми подари вълшебна пръчка. А тази пролет от едно пътешестване ми донесе  приказно синьо одеяло с феи. Това са ми най-любимите дарове на света!

-    Как ти се случват  толкоз неща, немислими за другите хора?
-    Хубаво го сподели – „ немислими ”. Хората даже не позволяват мисълта, че магията е в близост. А аз съм се научила кои са обичаните й курабийки и постоянно нося в джоба си от тях. А на кръста си постоянно имам нож за най-страшните възли. Всъщност има една Розмари, която в никакъв случай не порасна. Но и никой не съумя да уплаши. Нейни са очите за магията.

-    Защо времето е воин в книгите ти и току се появява? Ти сдобри ли се с него?
-    Мисля, че се сдобрих с остаряването... най-малко се надявам да е по този начин. Иначе борбата не би спряла в никакъв случай. Все имам нещо за правене и все не стига времето. А времето е живо и тъче нишките дружно с мен. Така изтъка първите ми бели коси, а аз даже не бях схванала. Помня онази заран, когато ги видях. Бяха цялостен кичур. Май това беше последната ми борба с времето. А часовникът на Магда удари осем пъти. Толкова бях привикнала с него, че бях почнала да го слушам единствено когато спре. От години е при мен, както й бях дала обещание. Тогава го чух. И като че ли Магда отново сподели в главата ми „ Не забравяй, че всичко е кръг. И отново иде младост... ” Погледнахме се тогава с времето и си стиснахме ръцете.

-    И в двете книги показваш сходствата сред старите езически обреди и църковните. Не ти ли се сърдят християните?
-    Много пъти съм повтаряла каква е разликата сред религия и вяра. Религиозният човек има нужда от позлатена постройка, правила и медиатори в общуването си с Бога. Това успокоява мозъка му и му подсигурява правия път.

Вярващият няма такава нужда. Той има олтар на Бога в сърцето. И се среща и приказва с Него на всички места, най-много вътре в себе си. Мярката за правия път е в личната му съвест, тъй като ѝ е отредил място в същия олтар.
Всички религии повтарят, че Бог е един. Но всяка от тях осъжда вярата на другите. Вечен е въпросът за какво този Един Бог желае от християнина да се кръщава и причестява, а от мюсюлманина - да извършва пет пъти намаз дневно. Защо на едните е дал Библия, а на другите Коран? Толкова доста разлики има в догмата, в обредите, в посрещането на гибелта! Нима Бог дели рожбите си и „ спуска ” разнообразни правила за другите хора? По каква мярка? Ще ти кажа - по мярката на религиите. Религиите са тези, които разделят хората. И за всеки мислещ човек е ясно, че религията обслужва страха и властта. И този мислещ човек постоянно не е безбожник, а набожен!
Всъщност доста малко са тези, които ми се сърдят за „ езичеството ” в книгите ми. Защото са българи. А българинът има една национална заръка: „ Почитай вярата всекиму, било тя непозната на твойта, тъй като тя е най-скъпа потребност и свещено право на всеки човек! ”.
Народ, който пази такава мъдрост, е популярен и набожен народ. Неслучайно в България живеят дружно хора от всевъзможен етнос. И неслучайно чиновници и на християнството, и на исляма се сърдят на българина, че видиш ли, не вярвал вярно, не познавал канона, атеист бил. А това не е истина. Точно българинът има вяра в Бога! И тъкмо българинът има в езика си думата ПРИ-РОДА. Той има вяра в онази Сила, която е сътворила него и всички други дихания в неразривна връзка посред им, има вяра, че всички сме от един жанр, и уважава тази Сила през старите си традиции и до през днешния ден.
Хората обичат „ Стопанката на Господ ” и „ Зарана ” поради българската религия и човещината в тях. Само набожен маниак може да разгласи тази религия за езичество. Не изпитвам никакво ненужно почитание към безсилието на подобен разум.


-    Главните герои в „ Зарана ” осиновяват дете. Понеже приказваш за силата на корена, на рода и на кръвта – хората, които не знаят рода си, по-малко мощ ли имат?
-    Осиновяването е празненство на човещината. В България това се назовава „ да срещнеш рожбата си не по кръв, а по подарък ”. Тези, които не познават същинските си родители, никога нямат по-малко мощ! Но урокът им е по-сложен и по-дълъг. Няма осиновен човек, който да не изпитва насъщна нужда да разбере кой е и от кое място идва, даже и да твърди противоположното. И това е непреодолимият вик на кръвта и корена. Колкото и ужасно да звучи, душата на този човек е избрала родители, които по някаква причина още при започване на пътя му са се разделили с него. Душата е избрала да научи нещо. Как, по кое време и какво, е нейна работа. Никой не може да каже на този човек какъв е урокът му. Но аз съм сигурна, че онази Сила му е дала от силата си повече, с цел да се оправи със задачата си. Дала е мощ и на тези, които ще бъдат негови родители по подарък. Много любов е нужна в такива фамилии. Двойно повече!

Осиновеният самичък ще реши дали да търси корена си. И не трябва да не помни, че коренът е обвързван освен с кръвта, а и със земята. Земята, където остарялата му и мъдра душа е избрала да се очовечи този път. Има хора, за които родната земя се оказва по-силна част от корена им, в сравнение с кръвта. Така че индивидът постоянно може да почерпи мощ и от земята, не забравяйки, че на български татковина идва от жанр.

-    Хората плачат, до момента в който те четат. Ти плачеш ли, когато пишеш?
-    Да. Имала съм възприятието, че има неща, които първо би трябвало да бъдат изплакани, с цел да бъдат написани. Мисля, че има едно „ включване ”, което ми се случва поради наричането. На наричане свързвам моя корен с този на индивида, който е в обреда. Когато пиша, от време на време имам чувството, че коренът ми се свързва с една голяма душа, попила голяма болежка... българска... остаряла... На тази земя има насъбрана доста болежка. Има болежка, която в никакъв случай не е изкрещявана. Част от нея е излизала единствено в песни и приказки. Но тази болежка в никакъв случай не ме е затискала, тъй като не е тежка и черна. Има доста любов в нея, обичта на преплетени души, черпили мощ една от друга, доста мощ... И от дълго време болката се е трансформирала в мъдрост, оплетена в неповторима, богата шевица. Сякаш една бабичка с доста болежки и тежки мемоари споделя приказка на най-милото си внуче. И в тая приказка има чудна светлина. Най-чудната! Онази, която пази живота.

-    Казваш, че най-българският език е при помаците? Как са го опазили? Защо ти е значимо да покажеш света им?
-    Българите мюсюлмани приказват необикновен език. Техният език ме е просълзявал, трогвал и стоплял както безстопанствен различен. Научила съм се да различавам безпогрешно вълнението, което идва, когато нещо бодне корена ми. Тогава главната нишка, която свързва душата с корена, затрептява и зазвънтява. Това ми се случва всякога, когато чуя техния език.

Запазили са го, тъй като самите те се пазят. Издигнали са невидими зидове и към къщите си, и в главите си и се пазят. Стотици пъти съм ги питала от какво. Мисля, че от дълго време са не запомнили. Останало е единствено това възприятие, което изпитва сиракът, който знае, че няма майка, тъй като майка му не го желае и се срами от него.

Това е истината за помаците. България не ги желае, тъй като се срами от тях. Отгледала ги е като зверчета, натикани в ъгъла, които също се срамят. Като ги запитвам какви са, не могат да кажат. И ги боли. Затова вършат единственото, което биха могли – да си измислят нова история...
Затова желая да опиша за света им. Давам си сметка, че не бих могла. Мога да опиша само за това, което виждат моите очи или което желаят да видят. Но то е положително. И е доста красиво. А по какъв начин една майка да посегне към отхвърленото си дете, в случай че не разбере, че е станало положително и красиво...
Затова желая религията да не ни дели. Защото тъкмо там ни е разделила грубо. И едни хора, които приказват единствено на български и чиито родове обратно са все български, не могат да се нарекат българи. Защото са мюсюлмани. Пък българите били християни... И сред тях амнистия няма... А аз не се изтощавам да споделям „ Ей, аз не се назовавам християнка, в случай че и да съм кръстена! Вярвам в онази Сила, която е основала и теб, и мен. И съм българка. Като теб. И вярата ми е българска! ”  Вярвам, че България има потребност от всичките си чеда, с цел да бъде мощна още веднъж! Вярвам ли споделих? Не. Знам го. Но не знам дали не е прекомерно късно...
-    Половината от „ Зарана ” споделя за едни невероятни деца. Защо е значимо децата да обичат България?
-    По същата причина, поради която е значимо децата да обичат майка си  и майка им да ги обича. Нали единствено по този начин има крепко семейство! Ако децата порастват в боязън или позор от майка си, те рано или късно ще избягат от нея.  С родината е същото. Тя е част от рода. Растящият разум би трябвало да се възпитава в любов и респект към жанр и татковина, с цел да има здравите устои, на които да стъпи в бъдеще, даже и крилете му да го отведат надалеч.



Едно дете би трябвало да се гордее с произхода си, с цел да има самочувствие и блян не да бяга, а да се развива. Но родината също би трябвало да се грижи за него, тъкмо както майка му. Трябва да му обезпечи положително учебно заведение и добра среда, в която паметта, мъдростта и силата на родното да го съпътстват и да му дават убеденост, че зад тила му има доста сърца, които го обичат и закрилят. Ако детето не усеща това, до момента в който пораства, духът му остава сирак и стартира да търси топлота другаде.
-    Как се основават бъдници?
-    Човек би трябвало да има вяра в светлото бъдеще, да е избрал да взе участие в градежа му и да почита децата, с цел да отгледа дете бъдник. Родолюбието на един родител и родолюбиетото на един преподавател могат да отгледат бъдник. Защото единствено същинското родолюбие е онази магия, която има силата да съобщи, че България ще я бъде!

-    Има ли разлика сред родолюбие и шовинизъм?
-    Огромна! Същата като сред религия и вяра. Родолюбието е нужда и положение на духа. То е персонален избор, жертвоготовност, отговорност и персонална грижа за татковина и корен. И осъзнаване, че светът е прелестен, тъй като е изтъкан и е стъпил на доста корени, всеки със своята друга мощ и памет.
Национализмът има своята черква, своите водачи и своите правила. Национализмът крещи и декларира предимство. На раса, на разсъдък, на история, на генезис. Най-често е плод на надълбоко възприятие за непълноценност, по тази причина и ражда фанатизъм. Това ми е огромна болежка. В България национализмът е на огромна респект. Защото доста българи не могат да се излекуват от възприятието си за непълноценност. В същия миг си давам сметка, че прекосяването през шовинизъм е може би натурален развой по пътя на проглеждането и едно дълго чакано Възраждане. Дано този път не е доста дълъг!

-    Изненадващо за доста хора една от тематиките в „ Зарана ” е тази за трансплантациите. Тя опонира ли на естествените закони съгласно теб, или тъй като избавя живот, в нея няма нищо неправилно?
-    Преди доста години работих като обществен бранител на донорските фамилии. Проблемите на донорството в България са били обсъждани, само че е показвана единствено едната страна – техническата, здравната, финансовата. Никой не приказва за моралната и духовната страна. Какво се случва в главата и душата на един родител, който би трябвало да даде единодушието си детето му „ да бъде изключено ” при установена мозъчна гибел? Страшно е даже да си го помислим, нали? Добре. Да оставим този заплашителен въпрос и да опитаме с по-лек. Бихте ли се съгласили след гибелта на ваш непосредствен роговицата на окото му да бъде взета, с цел да се спасят нечии непознати очи? Преди близо двайсет години двете със сестра ми се съгласихме на това след гибелта на баща. Не тъй като бяхме толкоз мощни в този миг, а тъй като баща ни беше научил по този начин, доста преди да си отиде.

Знаеш ли коя е най-често срещаната причина десетки фамилии да откажат да дарят кафези и тъкани от умрял към този момент родственик? Че в случай че се вземе нещо от мъртвото тяло, душата ще се лута и няма да отиде в парадайса...

Имам мемоари оттогава, които мисля, че няма да избледнеят в никакъв случай. Не избледнява и ужасът ми от чудовищното незнание и безсилието ми против него и духовната мизерия.

Имам другарка с две трансплантации. Тя е един от най-силните хора, които познавам. Прекрасна, влюбена в живота! Втория път чака за бъбрек три години. Накрая беше тежко, доста тежко. Не се съобщи нито за момент... Тази част от „ Зарана ” е отдадена на хората, с помощта на които тя е жива. И на баща. И на непоколебимата ми религия, че това незнание може да бъде излекувано! Дано съм съумяла най-малко малко...
-    За българския език ти изписа и изговори доста. Започнаха ли българите по-често да го викат в речта си и да я плевят от непознатите думи? Виждаш ли смяна, откогато излезе „ Стопанката на Господ ”?
-    Да, виждам смяна след „ Стопанката ”. На хората им се услади езикът. Чуха го. Поискаха си го отново. И в този момент му дават нов живот, а аз се усещам толкоз щастлива!



-    Предстои ли ти начинание за връщането на българския език в учебните заведения?-    Не зная за учебните заведения. Предстои ми да направя мое учебно заведение. Отдавна се убедих, че читавите неща и измененията се случват отвън системата. В края на април ще разглася какво ще върша. И на който му е на сърце, ще е добре пристигнал. Важно ми е да кажа, че това учебно заведение ще е за учители и родители! Защото те са тези, чиито думи първо чуват децата. И те са тези, които би трябвало да си напомнят повода да приказват родния си език!

-    В „ Зарана ” прочетох нещо прелестно: „ Не наказването, а прошката е това, което трансформира индивида ”. Как работи този закон?
-    Трудно. Лично аз не считам, че хората се трансформират, просто прощавайки. Омерзеният, печален и незадоволен човек  е прекомерно ангажиран да упреква света за несгодите си. Той не може да елементарни, тъй като би се лишил от единствения смисъл в живота си – да бъде нечия жертва. Хората се трансформират единствено в наслада и задоволство. Ако насладата влезе в къщата на омерзения и даже за момент той познае задоволство, тази искра би могла да възпламени избухлив огън в изгасналото му огнище. Тогава чак би имал сили да прости. И би почнал първо от себе си. Въпросът е, че насладата не идва сама, тя би трябвало да бъде извикана. И заслужена.

-    Защо са ни потребни приказките, и то българските?
-    Същината на пътя на един народ постоянно е в приказките, песните и обичаите му. Някой прекомерно дълго време е отнемал паметта на българина, поругавайки я. И отглеждайки това възприятие за непълноценност. Защото единствено то  може да затрие един народ. Българинът е не запомнил българските си приказки. Съблякъл ги е като остаряла дреха от паметта си и си е облякъл нови, непознати приказки. И те са красиви, и те идват от дълбините на нечия памет. Но тя не е неговата. Хората обичат да слушат всевъзможни истории. Но всеки копнее да чуе личната си. Какви са били дядо му и баба му, по какъв начин са се срещнали, кои са били родителите им, какъв е бил животът им, дали са били на респект, какъв брой земя са имали, протегнали ръка ли са някому, или са помогнали, срещнали ли са същински дракон, помнят ли се следите им...

Реденето на такава приказка е като редене на здрава, каменна основа, върху която може да стъпи къща. Пък в случай че къщата падне, да стъпи друга. Защото каменната основа ще остане. Така е и с българските приказки. Те лекуват и връщат паметта на българите.

-    Как искаш да приключим това изявление?
-    С българската дума – диалог! Благодаря ти за диалога! Поднасям чест и почитания на Списание 8, че основава положително леговище за такива диалози!

„ Език заветен на нашите деца “

На 18 март в Розмари Де Мео ще ни опише за хората бъдници и тяхното дело.
Билети за събитието тук